Образът на майката
Образът на майката е олицетворение на най-дълбоката връзка, която създаваме в детството си и която оказва влияние през целия ни живот. Ролята й е всеобхватна и натоварена с огромни очаквания и изисквания – да приема безрезервно, да обича безусловно, да е на разположение във всеки един момент, да е винаги в добро настроение, да знае, да може ... да е супергерой, свръхчовек. Рядко се говори за това, че майката е обикновен човек със своите потребности, слабости, несъвършенства, страхове, детство… Върху плещите на жената често се стоварва непосилната и самотна отговорност да формира и защити детето си, често без да получава отвън необходимото разбиране и подкрепа за трудността на тази мисия.
Теории за фигурата на майката
В зародиша на психотерапията се популяризират теории, които поставят акцент върху майката като фигура, която има решаващ принос за благополучното развитие на човека. Тези научни виждания донякъде са и като огледало на наложилите се (често несъзнавани) “свръхчовешките” изисквания, които обществото е склонно да проявява към жената-майка.
Архетипът на Майката
Според Карл Густав Юнг, основоположник на аналитичната психология, част от структурата на личността и пласт от психиката на всеки човек е „колективното несъзнавано”. То представлява психично наследство, общо за цялото човечество, което пренася хилядолетния човешки опит. Проявява се чрез архетипове и символи, които се срещат в митологията, фолклора, религиите, изкуството, сънищата, във всекидневния живот. Това висше несъзнавано, както твърди Юнг, присъства автоматично в мозъка на всяко новородено дете.
Майката като архетип символизира несъзнаваното, откъдето се появяваме (майчината утроба) и към което се връщаме временно или завинаги (съня, почивката, смъртта); символизира това, което дарява живот (земя, вода, природа), това, което приема (майката-родина), това, което плаши (луната, Ин, сфинкса, змея, вещицата), олицетворява една голяма носталгия – завръщането в топлината на майчината утроба.
„Майката би трябвало да бъде като гостоприемен, надежден дом, в който личността да може да разцъфне в атмосфера на пълно доверие и сигурност”, смята белгийският психиатър Пиер Дако. „Дълбокото доверие към Майката се превръща в доверие към живота и към смъртта. Също както страхът, недоверието и дълбинната враждебност към Майката ще се изразят в страх от живота, страх от несъзнаваното и страх от смъртта”.
Ролята на майката на практика е толкова трудна, тъй като детското несъзнавано непрекъснато сравнява априорно несъзнавания си идеал за майка и своята майка от плът и кръв, убеден е Дако. Тъй като никоя реална майка не може да се мери с могъщия символ и архетип, детето и юношата се лутат между два полюса: каква би трябвало да бъде майката и каква е в действителност. За да достигне зрялост, човек трябва да се отдалечи и да осъществи „дълбок разрив” с майка си, но това разделение е изключително трудно и често не се случва.
От опита си с пациенти Пиер Дако твърди, че психоанализата помага на човека да надхвърли фазата на личните спомени за собствената майка и да се докосне до емоциите, свързани с Майката по принцип. По този начин враждебността и подозрителността към реалната майка отстъпват място на пълно доверие към Майката изобщо. Тогава се проявява доверието към живота и към смъртта.
„Достатъчно добрата майка”
Доналд Уиникът – английски педиатър, психолог и психоаналитик въвежда термина „достатъчно добра майка”. Тя е емпатийна, интуитивна, вярва в себе си и своята преценка, отдадена е, опознава детето си и откликва на радостите и безпокойствата му, адаптира се към него, обгръща го с любов, грижа, нежност, разбиране, вдъхва му доверие и сигурност, изпитва удоволствие от контакта с него. „Достатъчно добрата майка” помага на детето да извлича полза от задоволяването на потребностите, но и от срещата с фрустрациите. Детето израства спокойно и свободно да открие себе си и своето място в битието.
„Лошата майка” е изпълнена със съмнения и страхове дали ще може да обича, защото срещата с детето събужда спомени от нейното детство, когато може би не е получила обич. Несигурността създава отчуждение и майката несъзнателно запазва границата между собствения си свят и света на детето, защото близостта и сливането я изпълват с тревога. Спонтанността и радостта са й чужди, защото събуждат страх да не изгуби контрол. Тя не успява да задоволи нуждите на детето си и да го отрази. Така се създават основите на „фалшивия Аз”, който прикрива истинския и детето изоставя своите желания и започва да реагира на желанията на майката. То израства неспокойно, несигурно, нерешително, тъжно, потиснато, копнее по майчина любов и приютеност през целия си живот.
Майчината грижа и психичното здраве
Това е заглавието на доклад за Световната здравна организация, който Джон Боулби, английски психолог и психиатър, пише през 1951 г. В него той представя резултатите от изследване на деца, лишени от майка по време на Втората световна война. Според доклада липсата на майчина грижа за продължителен период през ранното детство създава у децата известна степен на интелектуално, социално и емоционално изоставане в по-късните етапи от живота им.
Теорията на привързаността на Боулби обяснява доживотното значение на връзката между майка и дете, както и психологическите трудности, които децата преживяват, ако тази връзка е увредена или напълно прекъсната. Боулби смята, че връзката между майка и бебе през първите две години от живота му е толкова важна, тъй като благодарение на нея се развива вътрешен модел или рамка, чрез която детето разбира себе си, другите и света. Този вътрешен модел насочва мислите, чувствата и очакванията на човека във всички негови лични връзки, дори и в зрялата възраст. Тъй като най-ранната привързаност служи като прототип на всички бъдещи взаимоотношения, качеството на близостта с майката определя дали детето ще израсне като човек, който вярва или не на другите, дали ще възприема себе си като ценен човек, и доколко ще се чувства уверен в обществото. Тези модели са устойчиви на промяна и веднъж формирани, определят начина, по който хората се държат и изграждат отношения със собствените си деца.
Видове ранна детска привързаност
Боулби разграничава три основни стилове на ранна детска привързаност – сигурна, тревожно-амбивалентна и тревожно-избягваща.
При първата майката винаги се отзовава със спокойствие на емоционалните нужди на детето, разбира и откликва отзов на емоциите му, вследствие на което детето изследва свободно средата около себе си в нейно присъствие. Като зрели хора тези деца изпитват доверие към партньорите си, чувстват преданост, сигурност, подкрепа.
Майките на деца с тревожно-амбивалентна привързаност не винаги са на разположение и не отразяват всички сигнали на детето, което предизвиква несигурност у него и то развива страх от това да не остане само с нуждите си, затова е като „прилепено” за майка си. Във взаимоотношенията си като възрастни изпитват безпокойство и съмнение относно това дали другите ги обичат и харесват, живеят с чувство на несигурност и са в непрекъснато търсене на близост и привързаност.
Майките на деца с тревожно-избягващ стил на привързаност често са липсвали и нуждите им са били непосрещнати. Тези деца са като вцепенени, не проявяват тревожност при раздяла с майка си, повече се интересуват от играчки и предмети, отколкото от контакт с реални хора. Израстват със силно желание за независимост, избягват близост, чувстват средата като заплашителна и трудно се доверяват, в същото време имат потребност от близки взаимоотношения, но изпитват страх от отхвърляне и гняв, заради това че са били изоставени като деца.
Връзката майка-дете - процес за цял живот
Макар да имат огромен принос в разбирането на връзката майка-дете, теориите на Доналд Уиникът и Джон Боулби поставят огромна нереалистична отговорност и тежест върху майките. До голяма степен представата на съвременното общество продължава да се влияе от тези ранни психологически теории.
За щастие по-новите психологически разбирания обръщат внимание на гъвкавостта и развитието на взаимоотношението с майката през целия ни живот. Тъй като все пак е човешко същество със своя история, нужди, ограничения, дори най-добрата майка не би могла да изпълни перфектно натоварената с толкова много очаквания и изисквания роля. Още повече, когато целият фокус се поставя върху първите няколко години от майчинството.
Затова е успокояващо да знаем – и от позицията си на дете, и от позицията си на родител, че можем да изградим наново във всеки един момент от живота си тази безспорно важна връзка. Психотерапията е добро средство, което да ни насочва и подкрепя по този път.
Как психотерапията помага?
Психотерапията ще ви помогне да видите майка си такава, каквато е, а не такава, каквато винаги сте искали да бъде, да я освободите от вашите очаквания и да приемете, че е направила най-доброто, на което е била способна.
Специалистът ще ви подкрепи в това да дадете израз на всички ваши чувства по отношение на майка си, да дадете воля на гнева и разочарованието си за това, че не е успяла да посрещне нуждите ви, да преминете през тъгата и скръбта по това, което ви е липсвало.
По време на работата с психотерапевт ще се научите сами да се утешавате и успокоявате, да намерите свой начин да се самоподкрепяте, да бъдете нежни и състрадателни към себе си, да се обичате. В процеса ще изследвате и ревизирате границите си и постепенно ще започнете да се обграждате с хора, които ви ценят и ви карат да се чувствате добре. Ще работите в посока да станете най-добрия приятел на себе си, да познавате и разбирате чувствата и емоциите си, да изградите чувствителност към вашите нужди и да знаете, че е ваша отговорност да ги задоволите.
Ако сте майка, която би искала да подобри отношенията с порасналите си деца, чрез психотерапия бихте могли:
👉 да изследвате вашето преживяване като дете и това, което ви е липсвало в ролята ви на дъщеря;
👉 да се срещнете по щадящ начин с вашата болка от това, че сте имали “неидеална” майка;
👉 да повишите осъзнатостта си как да се погрижите за вашите собствени нужди от настоящата си позиция, защото преди всичко друго, на първо място вие сте човешко същество със своите потребности;
👉 да се запитате без да си давате оценка, дали искате да промените нещо във взаимоотношенията си с вашите деца, и ако да, какво би било то;
👉 да прецените дали имате ресурс и желание да го направите, и ако да, как точно си представяте, че може да се случи това;
👉 да се подготвите и подкрепите по подходящ начин във всяка една стъпка, която решите да предприемете.
Comments